Фурнаджиев, Никола Йорданов (Пазарджик, 27.05.1903 – София, 26.01.1968). В детството си Н. Фурнаджиев сменя няколко местожителства – работата на баща му като техник в Околийското инженерство налага семейството често да се мести. Живеят последователно в Сливен, Елена, отново в Сливен и в Чирпан. Отраства сред впечатления от войните (Балканската, Междусъюзническата и Първата световна), работническите бунтове и социалистическите брожения. През 1922 завършва гимназия в Чирпан и записва медицина в София. Става член на стачния комитет на студентската стачка от 1924, след което минава в нелегалност. След атентата в църквата „Света Неделя“ на 16.04.1925 е арестуван в Чирпан, доведен под стража в София и затворен в Дирекцията на обществената безопасност. Спасява го застъпничеството на социалдемократа Димитър Нейков, приятел на баща му, остава „под надзор“ в Чирпан за известно време. През 1930 завършва философия и педагогика в СУ „Св. Климент Охридски“. От 17.09.1930 до 20.05.1931 е член на редакционната колегия на в. „Съвременник“ (заедно с Георги Константинов и Йордан Стубел), където през 1932 обнародва остра статия срещу Хитлер и фашизма. Работи като стажант-учител в Трета мъжка гимназия в София, като библиотекар в Министерството на народното просвещение (1932), учител в Българското училище в Цариград (1933–1938), в Пазарджик (1938–1939) и във Втора девическа гимназия в София (1940–1944). След 1944 започва работа в Министерството на пропагандата. От 1945 до 1949 е главен редактор на в. „Литературен фронт“, следва назначението му като главен редактор и завеждащ отдел „Поезия“ в издателство „Български писател“ и редакторството му в сп. „Септември“ (1961–1963). Членува в БКП и СБП.
Първото запазено стихотворение на Н. Фурнаджиев (в ръкопис) е тъжно нюансираното „Песен“ (13.11.1917). За пръв път публикува свой текст като ученик в хумористичния вестник „К’во да е“ (1918) – хумористичното стихотворение „Неволи“. Броят е конфискуван за „обида на пагона“ (антивоенни текстове) и редакторите заедно с неколцина „кводаисти“ са арестувани. Фурнаджиев престоява две нощи в мазето на Военното комендантство и претърпява два разпита. Следва редовното му сътрудничество на вестника – там той публикува около 30 стихотворения, както и множество прозаически текстове с псевдонимите Веселяк и Дядо Лука. Ранните му литературни пристрастия клонят към един доста разнороден пантеон от български поети: Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Димитър Бояджиев. За свои учители избира Славейков и Яворов, символистите също оказват влияние върху началните му стихотворни опити, към които самият той по-късно е скептичен. Любим поет му е и Александър Блок – още като ученик превежда неговото стихотворение „О подвигах, о доблестях, о славе“ и го публикува в сп. „Изгрев“. По-късно ще обикне Гео-Милевия призив към оварваряване, като обаче се дистанцира от вкуса му към авангардистките експерименти. През 1919 печата в сп. „Ученическа мисъл“ с псевдонима Ник. Брезин. През 1923–1924 сътрудничи на сп. „Нов път“, редактирано от Георги Бакалов – това е и началото на сериозното му поетическо присъствие – такова каквото то остава в литературната ни история. В Бакаловото списание Фурнаджиев е активен сътрудник със стихове и рецензии (за книги, периодични издания, театрални постановки). Това е и времето и мястото на „четворката от „Нов път“ – общността от млади литератори, формирана под влияние на Г. Бакалов и превърнала се в емблема на списанието му. Тя се състои от критика Георги Цанев и писателите Николай Фурнаджиев, Асен Разцветников и Ангел Каралийчев. През 1924 Бакалов издава първите книги на тримата си млади сътрудници писатели. Така се появяват стихосбирките „Жертвени клади“ на А. Разцветников и „Пролетен вятър“ на Н. Фурнаджиев, както и сборникът с разкази „Ръж“ на А. Каралийчев (до този момент само той има свое издание – брошурата с поемата „Мауна Лоа“). Трите книги, заедно с Гео-Милевата поема „Септември“ поставят основите на т.нар. „септемврийска литература“ (тук ще попадне и романът на Антон Страшимиров „Хоро“ (1928), както и редица други по-малко известни текстове от 20-те години и след това). Макар книгите на писателите от „Нов път“ да са в трудно видима връзка със Септемврийското въстание (за разлика от Гео-Милевата поема например), те са негов литературен отзвук и така се приемат от обществеността, което води до политически реакции срещу тях. Убеден комунист и привърженик на революционното изкуство, Фурнаджиев е сред активно съпреживяващите Септемврийските събития от 1923, неговият „Пролетен вятър“ обаче е много повече книга на стихиите и на митично-фолклорните реалии, отколкото на социално-политическата действителност. Има впрочем и версия, според която Септември ’23 с историческия си братоубийствен мотив по-скоро задейства старо лично угризение на поета, отколкото реално направлява стихосбирката. Така или иначе, книгата е сред уникалните текстове на литературата ни и дори самият ѝ автор повече не успява да удържи ярката ѝ, мощна, самобитна стилистика. Приеман от някои критици като имажинист заради образността на ранната си поезия, Фурнаджиев не идентифицира себе си с това направление.
Непосредствено след поетическите екстази и потреси от въстанието и последвалите официозни критики четворката от „Нов път“ става обект на атака и от „своята“ политическа страна. След литературното четене в Софийския университет по повод 10 години от смъртта на П. К. Яворов (2.11.1924) А. Разцветников, А. Каралийчев, Н. Фурнаджиев и Г. Цанев биват нарочени от БКП в „общоделство“ с буржоазията заради участието си в събитието заедно със сътрудниците на „Златорог“. Следват ожесточени нападки към „четворката“ от страна на „Нов път“ и литературно-научното приложение на в. „Наши дни“ в лицето на Георги Бакалов и Тодор Павлов, чието сектантство достига дотам, да заявят, че Яворов като буржоазен индивидуалист няма защо да бъде честван. Оттогава датира и разривът на четиримата млади литератори с „Нов път“ и „Наши дни“, и началото на сътрудничеството им с далеч по-литературното издание „Златорог“. (Всъщност „четворката“ планира свое, по-широко издание, в което да влизат и леви земеделци, и социалдемократи, но атентатът през 1925 и последвалите гонения осуетяват осъществяването на тази идея.) Така от 1925 Фурнаджиев вече е златорожец. Периодът след „Пролетен вятър“ за него е белязан от творческо униние – текстовете му издават душевно раздвоение и мъчително лутане, за известно време дори престава да публикува. През 1928 излиза втората му стихосбирка „Дъга“, а през 1938 публикува „Стихотворения“. Втората половина на 30-те и началото на 40-те години за поета минават под знака на антифашистките настроения и надежди за край на стария и раждане на нов свят (в поетическата матрица на Христо Смирненски). Първите си стихотворни прояви след 9 септември 1944 очаквано посвещава на теми и персонажи на „новото време“ и на настроения на казионния оптимизъм. Стиховете му се населват с партизани, съветски освободители, социалистическо строителство и родни красоти, в центъра на които стои, разбира се, Партията. Появяват се стихосбирките „Велики дни“ (1950), „По пътищата ти вървях“ (1958), „Избрани стихотворения“ (1968), „Слънце над планините“ (1961), „Най-трудното“ (1964). Пише книги с поезия за деца. През 1952 излиза първата му пътеписна творба – „Между приятели“, а три години по-късно и втората – „Пътуване до Чили“. И в кариерата, и в писането си някогашният самобитен поет и радетел за социална справедливост все повече се доближава до фигурата на държавния поет. Все пак в късната му лирика прави впечатление умъдреният глас на равносметката.
Никола Фурнаджиев добива известност и с преводите си на поезия от руски език.
Носител е на Димитровска награда (1951, 1959), обявен е за заслужил деятел на културата (1965).
Псевд.: Веселяк, Дядо Лука, Ник. Брезин, К. Йорданов, Скорпион, Ч. Тодоров, Фиделио.
Произведенията му са преведени на англ., пол., рум., рус., унг., фр., чеш. и др. езици.
